Много неща ни притесняваха- може би най-вече да не се изгубим по стената, както и да не объркаме нещо с тези джаджи, след което да паднем на някоя.

За наше щастие на абсолютно всички двадесетина площадки имаше здрави скални клинове.

Повечето въжета са около четвърта категория, няколко са петици и шестици. На по-трудните се намира и по някой клин. В гидовника го оценяват на D+. Възможности за осигуряване си имаше, на места през 7-8 метра сигурните (R2).

Минахме го за два дни, както и планувахме. До бивака катерихме въже за въже, за другия ден останаха седем, които изводи Стоян.

Малко преди залез слънце имахме късмет, че аз се отклоних твърде вляво и намерихме площадка (въпреки виковете на Стоян, че явно съм сбъркала тура, щом намирам толкова клинове). Почти всички други площадки бяха за по един крак, а на тази можехме да седнем. Беше съвсем близо до един дълбок колоар, грозен и студен заради снега вътре, в който цяла нощ падаха камъни. За него в гидовника пишеше: «Естетичната му неприветливост не е единствената причина да не влизате там, въпреки че изглежда лесен начин да се излезе от стената».

Времето през нощта остана топло, едва ли стана под нулата. Небето беше пълно с големи звезди, на километър под нас гаснеха една по една светлините на заслон Фалиер. Сигурно и ние сме приличали на две звезди насред стената (ако ни наблюдават от далеч и на тъмно:).

Носихме по едно поларче и бивак сак. Голямо мръзнене падна. Аз си спях, но Стоян постоянно ме будеше, защото тракаше със зъби. По едно време дори ме събуди нарочно: «Виж каква луна!» След като го погледнах странно добави: «Само клинове да търсиш на нея...»

Времето се разваляше, а последните въжета бяха най-трудни. Стоян се бавеше повече, отколкото му се искаше, беше и студено. Аз жумарех с раницата или пък я вързвахме на второто въже и я теглихме.

Мисля, че би било много трудно да се слезе обратно на рапел в случай на нужда. Излязохме на скална игла, от където след два рапела се озовахме без котки на стръмен леден склон с два камъка в ръце. Следва около три часа слизане и още 20 километра по шосе до долната станция на лифта. И още около два часа до заслон Фалиер, от където е започнало изкачването.

Всъщност ние стигнагме Фалиер едва на следващия ден. Едни добри хора ни закараха до станцията, където намерихме отворен ресторант. Пийнахме малко вино да отпразнуваме изкачването и когато излязохме поне на мен светът ми изглеждаше като гигантска равна площадка (иначе си се въртеше както си му е реда).

В следващите дни изядохме забележителни количества храна, отидохме до масива Села и изкатерихме още един тур- Винацер на Торе ди Села.

Та така - осъществихме една мечта, която споделяхме от няколко месеца. Много още трябва да се учи и тренира, за да сме готови за маршрутите, които харесахме в Доломитите.

Кристина Георгиева

Към албум със снимки

Стената на Мармолада, общ изглед

"Дон Кихот", Мармолада

"Винацер", групата Села

Печат